История на Азербайджан

Каменната епоха в Азербайджан е категоризирана в палеолит, мезолит и неолит, отразявайки човешкото развитие и културните промени в продължение на хилядолетия.Значителни археологически открития в различни обекти, като Карабах, Газах, Лерик, Гобустан и Нахичеван, са осветили тези епохи.Период на палеолитаПалеолитът, продължил до 12-то хилядолетие пр. н. е., е разделен на фази на долния, средния и горния палеолит.Долен палеолит: В тази най-ранна фаза забележителната долна челюст на Азикхантроп е открита в пещерата Азих, което показва наличието на ранни човешки видове.Долината Guruchay беше значимо място, като нейните жители създаваха инструменти от местни камъни, маркирайки „културата Guruchay“, която споделя прилики с културата Olduvai.Среден палеолит: Датиращ от преди 100 000 до 35 000 години, този период се характеризира с мустерийската култура, известна със своите инструменти с остри върхове.Ключовите археологически обекти включват пещерите Tağlar, Azokh и Zar в Карабах, както и пещерите Damjili и Qazma, където са открити обширни инструменти и животински кости.Горен палеолит: Продължаващ до преди около 12 000 години, този период е видял хората да се установяват както в пещери, така и в лагери на открито.Ловът стана по-специализиран и социалните роли започнаха да се разграничават по-ясно между мъжете и жените.Мезолитен периодПреминавайки от горния палеолит около 12 000 г. пр. н. е., епохата на мезолита в Азербайджан, особено доказана в Гобустан и Дамджили, включва микролитни инструменти и продължаващо разчитане на лов, с ранни признаци на опитомяване на животни.Риболовът също стана важна дейност.Неолитен периодПериодът на неолита, започващ около 7-мо до 6-то хилядолетие пр. н. е., бележи появата на селското стопанство, което води до разширени селища в райони, подходящи за земеделие.Забележителните обекти включват археологическия комплекс Гьойтепе в Нахичеванската автономна република, където материали като керамика и инструменти от обсидиан предполагат нарастваща културна изтънченост.Енеолит (халколит).От около 6-то до 4-то хилядолетие пр. н. е. енеолитният период преодолява пропастта между каменната и бронзовата епоха.Богатите на мед планини в региона улесниха ранното развитие на обработката на мед.Селища като Шомутепе и Култепе подчертават напредъка в селското стопанство, архитектурата и металургията.

Бронзовата епоха в Азербайджан, която обхваща втората половина на 4-то хилядолетие пр. н. е. до втората половина на 2-ро хилядолетие пр. н. е., бележи значително развитие в керамиката, архитектурата и металургията.Тя е разделена на ранна, средна и късна бронзова епоха, като във всяка фаза се наблюдават различни културни и технологични постижения.^[1]Ранна бронзова епоха (3500-2500 пр.н.е.)Ранната бронзова епоха се характеризира с появата на културата Kur-Araxes, която има широко влияние в Закавказието, Източен Анатолия, Северозападен Иран и извън него.През този период възникват нови типове селища, като тези по планинските склонове и речните брегове, и развитието на металургичните техники.Настъпват значителни социални промени, включително преминаването от матриархални към патриархални системи и отделянето на земеделието от скотовъдството.Ключовите археологически обекти включват Кул-тепе I и II в Нахчиван, Баба-Дервиш в Казах и Ментеш-Тепе в Товуз, където са открити множество артефакти като полирани съдове, керамични шарки и бронзови предмети.Средна бронзова епоха (края на 3-то хилядолетие пр.н.е. до началото на 2-ро хилядолетие пр.н.е.)С преминаването към средната бронзова епоха се наблюдава увеличаване на размера на селищата и сложността на социалните структури, със забележими имуществени и социални неравенства.Този период е известен със своята култура на "рисувана керамика", забелязана в останките, открити в Нахчиван, Гобустан и Карабах.Периодът бележи и началото на отглеждането на лозя и винопроизводството, видно от археологическите находки в Узерликтепе и Нахичеван.Изграждането на укрепени селища с помощта на циклопска зидария е отбранителен отговор на нарастващата социална сложност.Късната бронзова до желязната епоха (15-7 век пр.н.е.)Късната бронзова епоха и последвалата желязна епоха се характеризират с разширяване на селища и укрепления, както свидетелстват циклопските замъци в района на Малък Кавказ.Погребалните практики включват както колективни, така и индивидуални гробове, често придружени от богати бронзови предмети, което показва присъствието на военен елит.През този период се наблюдава и продължаващото значение на коневъдството, жизненоважен аспект от номадския начин на живот, преобладаващ в региона.Ключовите културни останки включват артефакти от културата Талиш-Муган, които илюстрират напреднали умения за обработка на метал.

Смята се, че Кавказка Албания, древен регион, разположен в това, което днес е част от Азербайджан, е била повлияна или включена в по-големи империи още от 7-ми или 6-ти век пр.н.е.Според една хипотеза това присъединяване към Мидийската империя ^[2] може да е станало през този период като част от усилията за защита срещу номадски нашествия, заплашващи северните граници на Персия.Стратегическото местоположение на Кавказка Албания, особено по отношение на кавказките проходи, би било важно за тези отбранителни мерки.През 6 век пр. н. е., след като завладява Медийската империя, Кир Велики от Персия включва Азербайджан в Ахеменидската империя , като става част от Ахеменидската сатрапия на Мидия.Това доведе до разпространението на зороастризма в региона, което се доказва от практиката на поклонение на огън сред много кавказки албанци.Този контрол бележи период на засилено персийско влияние в региона, което вероятно включва както военна, така и административна интеграция в персийската имперска рамка.

През 330 г. пр. н. е. Александър Велики побеждава Ахеменидите, засягайки политическия пейзаж на региони като Азербайджан.По това време Кавказка Албания се споменава за първи път от гръцкия историк Ариан в битката при Гаугамела, където те, заедно с мидийците, кадуси и саки, са командвани от Атропат.^[3]След падането на империята на Селевкидите в Персия през 247 г. пр.н.е., части от това, което днес е Азербайджан, попадат под управлението на Кралство Армения ^[4] , което продължава от 190 г. пр.н.е. до 428 г. пр.н.е.По време на управлението на Тигран Велики (95-56 пр.н.е.), Албания е отбелязана като васална държава в рамките на Арменската империя.В крайна сметка кралство Албания се очертава като значимо образувание в източен Кавказ през 2-ри или 1-ви век пр. н. е., образувайки триада с грузинци и арменци като ключови нации в Южен Кавказ и попада под значително арменско културно и религиозно влияние.Първоначалното население на десния бряг на река Кура преди арменското завладяване е включвало различни автохтонни групи като утианци, мики, каспийци, гаргарианци, сакасенци, гелианци, содианци, лупенианци, баласаканианци, парси и парасианци.Историкът Робърт Х. Хюсен отбелязва, че тези племена не са от арменски произход;докато някои ирански народи може да са се заселили по време на персийското и мидийското управление, повечето от местното население не са били индоевропейци.^[5] Въпреки това влиянието на продължителното арменско присъствие доведе до значителна арменизация на тези групи, като много от тях станаха неотличими арменци с течение на времето.

Атропатен е древно иранско царство, основано около 323 г. пр. н. е. от Атропат, персийски сатрап.Това кралство е било разположено в днешния северен Иран.Родословието на Атропат продължава да управлява региона до началото на 1 век от н.е., когато е изпреварено от партската династия на Арсакидите.През 226 г. сл. н. е. Атропатене е завладян от Сасанидската империя и трансформиран в провинция, контролирана от марзбан или „маркграф“.Атропатен поддържа непрекъсната зороастрийска религиозна власт от времето на Ахеменидите до арабското завоевание, само с кратко прекъсване по време на управлението на Александър Велики от 336 до 323 г. пр.н.е.Името на региона, Атропатене, също допринесе за наименованието на историческия регион на Азербайджан в Иран.Заден планПрез 331 г. пр. н. е., по време на битката при Гаугамела, различни етнически групи, включително мидийците, албанците, сакасените и кадузианците, се бият под командването на Ахеменидския командир Атропат, заедно с Дарий III срещу Александър Велики.След победата на Александър и последвалото падане на Ахеменидската империя, Атропат обявява своята лоялност към Александър и е назначен за управител на Мидия през 328-327 г. пр.н.е.След смъртта на Александър през 323 г. пр. н. е. неговата империя е разделена между неговите генерали при разделянето на Вавилон.Медия, преди това една сатрапия на Ахеменидите, е разделена на две: Медия Магна, дадена на Пейтон, и северната област, Медия Атропатена, управлявана от Атропат.Атропат, който имаше семейни връзки с регента на Александър Пердикас, успя да установи Медия Атропатена като независимо кралство, след като отказа да плати вярност на Селевк, един от генералите на Александър.До 223 г. пр.н.е., когато Антиох III се издига на власт в империята на Селевкидите , той атакува Медия Атропатена, което води до нейното временно подчиняване под контрола на Селевкидите.Въпреки това Media Atropatene запази известна вътрешна независимост.Политическият пейзаж на региона се промени, когато Римската империя се превърна в значителна сила в Средиземноморието и Близкия изток.Това доведе до поредица от конфликти, включително битката при Магнезия през 190 г. пр.н.е., където римляните победиха Селевкидите.Стратегическите съюзи се променят отново, когато през 38 г. пр.н.е., след битка между Рим и Партия, римският генерал Антоний не успява да превземе атропатенския град Фрааспа въпреки продължителната обсада.Този конфликт и непрекъснатата заплаха от Партия тласнаха Атропатена по-близо до Рим, карайки Ариобарзан II, кралят на Атропатена през 20 г. пр.н.е., да прекара около десетилетие в Рим, привеждайки се в по-голяма степен към римските интереси.Когато Партската империя започва да запада, благородниците и селяните на Атропатена намират нов съюзник в лицето на персийския сасанидски принц Ардашир I. Подкрепяйки кампаниите му срещу по-късните партски владетели, Атропатена играе роля във възхода на Сасанидската империя.През 226 г. сл. н. е., след като Ардашир I побеждава Артабан IV в битката при Хормоздган, Атропатен се подчинява на сасанидите с минимална съпротива, отбелязвайки прехода от партско към сасанидско управление.Този съюз вероятно е бил продиктуван от желанието на местното благородство за стабилност и ред, както и от предпочитанието на свещеничеството към силната връзка на сасанидите със зороастризма.

След падането на империята на Селевкидите в Персия през 247 г. пр. н. е., Кралство Армения придобива контрол над части от това, което днес е Азербайджан.^[6]

Взаимодействието на Кавказка Албания с Римската империя е сложно и многостранно, характеризиращо се предимно със статута й на клиентска държава, а не на напълно интегрирана провинция като съседна Армения .Връзката започва около 1 век пр. н. е. и преживява различни фази на годеж до около 250 г. сл. н. е., с кратко възраждане при император Диоклециан около 299 г. сл. н. е.Заден планПрез 65 г. пр. н. е. римският генерал Помпей, след като покори Армения, Иберия и Колхида , навлезе в Кавказка Албания и бързо победи цар Орозес.Въпреки че Албания почти достига Каспийско море под римски контрол, влиянието на Партската империя скоро стимулира бунт.През 36 г. пр. н. е. Марк Антоний трябваше да потуши това въстание, след което Албания номинално стана римски протекторат.Римското влияние се консолидира при император Август, който прие посланици от албански крал, което показва продължаващи дипломатически взаимодействия.Към 35 г. сл. н. е. Кавказка Албания, съюзена с Иберия и Рим, играе роля в противопоставянето на партската власт в Армения.Плановете на император Нерон през 67 г. сл. н. е. да разшири римското влияние по-нататък в Кавказ бяха спрени от смъртта му.Въпреки тези усилия Албания поддържа силни културни и търговски връзки с Персия .При император Траян през 114 г. сл. н. е. римският контрол е почти завършен със значителна романизация на по-високите нива в обществото.Въпреки това регионът е изправен пред заплахи като нашествието на аланите по време на управлението на император Адриан (117-138 г. сл. н. е.), което доведе до укрепване на съюза между Рим и Кавказка Албания.През 297 г. сл. н. е. Договорът от Нисибис възстановява римското влияние върху Кавказка Албания и Иберия, но този контрол е мимолетен.Към средата на 4-ти век районът е паднал под сасанидски контрол и остава такъв до края на 6-ти век.По време на Третата персо-тюркска война през 627 г. император Ираклий се съюзява с хазарите (гьоктюрките), в резултат на което хазарският лидер обявява суверенитет над Албания и налага данъчно облагане в съответствие с оценките на персийската земя.В крайна сметка Кавказка Албания е погълната от Сасанидската империя, като нейните крале успяват да запазят управлението си, като плащат данък.Регионът най-накрая е завладян от арабските сили през 643 г. по време на мюсюлманското завладяване на Персия , отбелязвайки края на неговия статут на древно кралство.

От 252-253 г. сл. н. е. Кавказка Албания попада под контрола на Сасанидската империя , запазвайки своята монархия, но до голяма степен действайки като васална държава с ограничена автономия.Албанският крал притежава номинална власт, докато по-голямата част от гражданската, религиозната и военната власт се упражнява от назначения от Сасанидите marzban (военен управител).Значението на това анексиране е подчертано в триезичния надпис на Шапур I в Накш-е Ростам.По време на управлението на Шапур II (309-379 г. сл. н. е.), крал Урнайр от Албания (343-371 г. сл. н. е.) поддържа известна степен на независимост, присъединявайки се към Шапур II по време на военните кампании срещу римляните, по-специално обсадата на Амида през 359 г. сл. н. е.След преследването на християните от страна на Шапур II след победата, Урнайр, съюзник в битката, беше ранен, но изигра решаваща роля във военните битки.През 387 г. след поредица от конфликти, договор между Рим и Сасанидите върна няколко провинции на Албания, които бяха загубени в предишни битки.През 450 г. християнски бунт срещу персийския зороастризъм, воден от крал Яздегерд II, видя значителни победи, които временно освободиха Албания от персийските гарнизони.Въпреки това, през 462 г. сл. н. е., след вътрешни борби в сасанидската династия, Пероз I мобилизира хуните Хайландур (Онокур) срещу Албания, което води до абдикацията на албанския крал Ваче II през 463 г. сл. н. е.Този период на нестабилност води до 30 години без владетел, както отбелязва албанският историк Моисей Каланкатлъ.Монархията в крайна сметка е възстановена през 487 г., когато Вачаган III е поставен от сасанидския шах Балаш (484-488 г.).Вачаган III, известен с християнската си вяра, възстановява християнските свободи и се противопоставя на зороастризма, езичеството, идолопоклонничеството и магьосничеството.Въпреки това, през 510 г. сл. н. е. сасанидите елиминират независимите държавни институции в Албания, отбелязвайки началото на дълъг период на сасанидско господство до 629 г. сл. н. е.В края на 6-ти до началото на 7-ми век Албания се превръща в бойно поле между Сасанидска Персия, Византийската империя и Хазарското ханство.През 628 г. сл. н. е., по време на Третата персо-тюркска война, хазарите нахлуват и техният лидер Зибел се обявява за господар на Албания, налагайки данъци въз основа на проучванията на персийската земя.Династията на Михранидите управлява Албания от 630-705 г. с Партав (сега Барда) като столица.Вараз Григор (628-642 г. сл. н. е.), забележителен владетел, първоначално подкрепил Сасанидите, но по-късно се присъединил към Византийската империя.Въпреки усилията си да запази автономия и дипломатически отношения с халифата, Джаваншир, синът на Вараз Григор, е убит през 681 г.Управлението на Михранидите приключва през 705 г., когато последният наследник е екзекутиран в Дамаск от арабските сили, отбелязвайки края на вътрешната независимост на Албания и началото на прякото управление на халифата .

Династията на Арсакидите, произхождаща от Партия, управлявала Кавказка Албания от 3-ти до 6-ти век от н.е.Тази династия е била клон на партските Арсакиди и е била част от по-широка семейна федерация на Пан-Арсакиди, включваща владетелите на съседна Армения и Иберия.Заден планКавказка Албания става значима в регионалната политика около края на 2-ри век пр.н.е., вероятно поради конфликти между партския крал Митридат II (управлявал 124–91 пр.н.е.) и арменския крал Артавасдес I (управлявал 159–115 пр.н.е.).Според съвременния историк Муртазали Гаджиев, в края на 3-ти век от н.е. Арсакидите са поставени като крале на Албания от римляните, целящи по-голям контрол над Кавказ.Издигането им на власт доведе до господството на иранските културни елементи и партския език сред образованата класа в Албания.През 330-те години на н.е. сасанидският крал Шапур II (309–379 г.) утвърждава властта си над албанския крал Вачаган I, който по-късно е наследен от Вачаган II около 375 г.През 387 г. сл. н. е. сасанидските манипулации доведоха до отстъпването на арменските провинции Арцах, Утик, Шакашен, Гардман и Колт към Албания.Въпреки това, около 462 г. сл. н. е. сасанидският шаханшах Пероз I премахна управлението на Арсакид след бунт, воден от Ваче II, въпреки че това управление беше възстановено през 485 г. сл. н. е. с възкачването на Вачаган III, благодарение на брата и приемник на Пероз Балаш (управляван 484–488 г.). ).Вачаган III беше пламенен християнин, който наложи връщането на отстъпниците от албанските аристократи към християнството и поведе кампания срещу зороастризма, езичеството, идолопоклонничеството и магьосничеството.Аршакидските владетели на Албания са имали дълбоки брачни и семейни връзки със сасанидското кралско семейство, засилвайки сасанидското влияние в региона.Тези връзки включват бракове между владетели на Арсакид и членове на сасанидското кралско семейство, засилвайки известността на средноперсийския език и култура в Албания.Тези връзки подчертаха сложното взаимодействие на политически, семейни и културни връзки между Кавказка Албания и Сасанидски Иран, оформяйки значително историята и идентичността на региона.

След като Армения приема християнството като своя държавна религия през 301 г. от н.е., Кавказка Албания също започва да приема християнството при крал Урнайр.Кръстен е от св. Григорий Просветител, първия католикос на Армения.След смъртта на Урнайр, кавказките албанци поискали внукът на Свети Григорий, Свети Григорий, да ръководи тяхната църква.Той играе важна роля в разпространението на християнството в цяла Кавказка Албания и Иберия и е убит мъченически от идолопоклонници в Североизточна Кавказка Албания.Останките му са погребани близо до манастира Амарас, който дядо му е построил в Арцах.В началото на 5 век местен епископ на име Джереми превежда Библията на стария уди, езика на кавказките албанци, отбелязвайки значително културно развитие.Този превод се основава до голяма степен на по-ранни арменски версии.През 5 век сасанидският крал Яздегерд II се опитва да наложи зороастризма на лидерите на Кавказка Албания, Армения и Грузия .Въпреки първоначалното съгласие в Ктесифон, благородниците се съпротивляват при завръщането си у дома, което завършва с неуспешен бунт, воден от арменския генерал Вардан Мамиконян през 451 г.Въпреки че загубват битката, албанците запазват християнската си вяра.Християнската вяра достига своя зенит при крал Вачаган Благочестивия в края на 5 век, който категорично се противопоставя на идолопоклонничеството и насърчава християнството през цялото си управление.През 488 г. сл. н. е. той свиква Съвета на Агуен, който формализира структурата на Църквата и нейните отношения с държавата.През 6 век, по време на управлението на Джаваншир, Кавказка Албания поддържа мирни отношения с хуните до убийството на Джаваншир през 669 г., което води до хунска агресия.Бяха положени усилия за обръщане на хуните към християнството, но те в крайна сметка бяха краткотрайни.До 8-ми век, след арабското завоевание , регионът е изправен пред значителен натиск, довел до ислямизацията на местното население.До 11 век в бивши центрове на албанското християнство се издигат видни джамии и много албанци са асимилирани в различни етнически групи, включително азери и иранци .

По време на арабските нашествия в Кавказ в средата на 7-ми век, Кавказка Албания стана васална на арабските сили, но запази местната си монархия.Първоначалните арабски военни кампании, водени от Салман ибн Рабиа и Хабиб б.Маслама през 652 г. сл. н. е. доведе до договори, които налагат данък, джизиа (поголовен данък върху немюсюлманите) и харадж (поземлен данък) върху местното население на места като Нахчеван и Бейлаган.Арабите продължиха своята експанзия, осигурявайки договори с управителите на други ключови региони като Габала, Шеки, Шакашен и Ширван.До 655 г. сл. н. е., след победата си при Дарбанд (Баб ал-Абваб), арабите са изправени пред неуспехи от хазарите, включително смъртта на Салман в битка.Хазарите, възползвайки се от Първата мюсюлманска гражданска война и заетостта на арабите с други фронтове, предприеха набези в Закавказието.Въпреки че първоначално са отблъснати, хазарите успешно завладяват значителна плячка в широкомащабно нападение около 683 или 685 г. от н.е.Арабският отговор идва в началото на 8-ми век, по-специално през 722-723 г. сл. н. е., когато ал-Джара ал-Хаками успешно отблъсква хазарите, дори за кратко превзема тяхната столица Баланджар.Въпреки тези военни ангажименти, местното население в райони като Кавказка Албания, Армения и Грузия често се съпротивляваше на арабското управление, повлияно от тяхната предимно християнска вяра .Тази съпротива е особено очевидна през 450 г., когато крал Яздегерд II от Сасанидската империя се опитва да превърне тези региони в зороастризма, което води до широко разпространено несъгласие и тайни обети за поддържане на християнството.Този сложен период на арабски, персийски и местни взаимодействия оказва значително влияние върху административните, религиозните и социалните структури на региона.При Умаядите и по-късно при Абасидите администрацията еволюира от запазване на сасанидските системи до въвеждане на емирската система, разделяща региона на махали (области) и мантаги (подобласти), управлявани от емири, назначени от халифа.През това време икономическият пейзаж също се трансформира.Въвеждането на култури като ориз и памук, подкрепено от подобрени техники за напояване, доведе до значително развитие на селското стопанство.Разширяването на търговията улесни растежа на индустрии като отглеждане на камили и тъкане, особено забележими в градове като Барда, който беше известен с производството си на коприна.Арабското управление в крайна сметка катализира дълбоки културни и икономически промени в Кавказка Албания и по-широкия Южен Кавказ, вграждайки ислямски влияния, които ще оформят историческата траектория на региона в продължение на векове.

Тъй като военната и политическа мощ на Арабския халифат намалява през IX и X век, няколко провинции започват да отстояват своята независимост от централното правителство.През този период на територията на Азербайджан възникват феодални държави като Ширваншахите, Шададидите, Саларидите и Саджидите.Ширваншахове (861-1538)Ширваншаховете, управляващи от 861 до 1538 г., се открояват като една от най-издръжливите династии в ислямския свят.Титлата "Ширваншах" е била исторически свързана с владетелите на Ширван, според сведенията, дадена от първия сасанидски император, Ардашир I. През цялата си история те се колебаят между независимост и васалност под съседни империи.До началото на 11-ти век Ширван е изправен пред заплахи от Дербент и отблъсква набезите на русите и аланите през 1030-те.Династията на Мазиадидите в крайна сметка отстъпва на Касранидите през 1027 г., които управляват независимо до нашествията на Селджук през 1066 г. Въпреки че признава сюзеренитета на Селджук, Ширваншах Фарибурз I успява да запази вътрешна автономия и дори разширява владението си, за да включи Аран, като назначава губернатор в Ганджа през 1080-те.Дворът на Ширван се превръща в културна връзка, особено през 12-ти век, която привлича известни персийски поети като Хакани, Низами Ганджави и Фалаки Ширвани, насърчавайки богат период на литературен разцвет.Династията претърпява значително развитие, започвайки през 1382 г. с Ибрахим I, поставяйки началото на линията Дарбанди на Ширваншаховете.Върхът на тяхното влияние и просперитет е през 15 век, по-специално при управлението на Халилула I (1417–1463) и Фарух Ясар (1463–1500).Въпреки това, упадъкът на династията започва с поражението и смъртта на Фарух Ясар от ръцете на лидера на Сефевидите Исмаил I през 1500 г., което води до това, че Ширваншаховете стават васали на Сефевидите.Саджид (889–929)Династията Саджид, управлявала от 889 или 890 до 929 г., е една от значимите династии в средновековен Азербайджан.Мохамед ибн Аби'л-Садж Диудад, назначен за владетел през 889 или 890 г. от Абасидския халифат , бележи началото на управлението на Саджидите.Баща му е служил при ключови военни фигури и халифата, спечелвайки губернаторството на Азербайджан като награда за военните си услуги.Отслабването на централната власт на Абасидите позволява на Мохамед да създаде квазинезависима държава в Азербайджан.По време на управлението на Мохамед династията Саджид сече монети на негово име и разширява значително територията си в Южен Кавказ, с Марага като първа столица, която по-късно се премества в Барда.Неговият приемник, Юсуф ибн Абил-Садж, премества столицата в Ардабил и разрушава стените на Марага.Мандатът му беше белязан от обтегнати отношения с Абасидския халифат, което доведе до военни конфронтации.До 909 г., след мирно споразумение, улеснено от везира Абул-Хасан Али ибн ал-Фурат, Юсуф си осигури признание от халифа и официално губернаторство на Азербайджан, което затвърди неговото управление и разшири влиянието на Саджид.Управлението на Юсуф също е забележително с действията му за осигуряване и укрепване на северните граници на владението Саджид срещу руските нахлувания от Волга през 913–914 г.Той ремонтира Дербентската стена и възстановява нейните обърнати към морето секции.Неговите военни кампании се простираха в Грузия, където той завладя няколко територии, включително Кахетия, Уджарма и Бочорма.Династията на Саджидите завършва с последния владетел Дейсам ибн Ибрахим, който е победен през 941 г. от Марзбан ибн Мохамед от Дайлам.Това поражение бележи края на управлението на Саджидите и възхода на династията Саларид със столица в Ардабил, което означава значителна промяна в политическия пейзаж на региона.Саларид (941-979)Династията Салариди, основана през 941 г. от Марзубан ибн Мохамед, управлявала Азербайджан и Ирански Азербайджан до 979 г. Марзубан, потомък на династията Мусафириди, първоначално свалил баща си в Дайлам и след това разширил контрола си върху ключови азербайджански градове, включително Ардабил, Тебриз, Барда и Дербент.Под негово ръководство Ширваншаховете стават васали на Саларидите, като се съгласяват да плащат данък.През 943–944 г. тежка руска кампания е насочена към Каспийския регион, като значително засяга Барда и измества регионалната значимост към Ганджа.Силите на Саларидите претърпяха множество поражения и Барда пострада под руски контрол със значителни грабежи и искания за откуп.Руската окупация обаче беше прекъсната от избухване на дизентерия, което позволи на Марзубан да поеме отново контрола, след като се оттеглиха.Въпреки първоначалните успехи, залавянето на Марзубан през 948 г. от Рукн ал-Даула, владетелят на Хамадан, бележи повратна точка.Неговото лишаване от свобода доведе до вътрешни раздори сред семейството му и други регионални сили като Равадидите и Шададидите, които се възползваха от възможностите да наложат контрол в районите около Табриз и Двин.Лидерството преминава към Ибрахим, най-малкия син на Марзубан, който управлява Двин от 957 до 979 г. и периодично контролира Азербайджан до края на втория си мандат през 979 г. Той успява да потвърди властта на Саларид над Ширван и Дарбанд.До 971 г. Саларидите признават господството на Шададидите в Ганджа, отразявайки променящата се динамика на властта.В крайна сметка влиянието на династията Салариди отслабва и те са асимилирани от селджукските турци до края на 11 век.Шададиди (951-1199)Шададидите са видна мюсюлманска династия, която управлява региона между реките Кура и Аракс от 951 до 1199 г. сл. н. е.Мохамед ибн Шадад основава династията, като се възползва от отслабващата династия Саларид, за да завладее контрола над Двин, като по този начин установява своето управление, което се разширява, за да включва големи градове като Барда и Ганджа.В края на 60-те години Шададидите, под ръководството на Ласкари ибн Мохамед и неговия брат Фадл ибн Мохамед, допълнително укрепиха позицията си, като превзеха Ганджа и сложиха край на влиянието на Мусафирид в Аран през 971 г. Фадл ибн Мохамед, управляващ от 985 до 1031 г., изигра важна роля в разширяването на Шададидски територии, по-специално чрез изграждането на мостовете Ходафарин над река Арас, за да свържат северния и южния бряг.Шададидите са изправени пред многобройни предизвикателства, включително значително нападение от руските сили през 1030 г. През този период възникват и вътрешни раздори, като бунта на сина на Фадл I Аскуя в Бейлаган, който е потушен с руска помощ, организирана от другия син на Фадл I, Муса.Върхът на епохата на Шададид идва при Абуласвар Шавур, смятан за последния независим управляващ емир на Шададид.Неговото управление се отличава със стабилност и стратегически съюзи, включително признаване на властта на селджукския султан Тогрул и сътрудничество с Тбилиси срещу византийските и аланските заплахи.Въпреки това, след смъртта на Шавур през 1067 г., силата на Шададид отслабва.Фадл III за кратко продължава управлението на династията до 1073 г., когато Алп Арслан от Селджукската империя анексира останалите територии на Шададид през 1075 г., разпределяйки ги като феоди на своите последователи.Това на практика сложи край на независимото управление на Шададидите, въпреки че един клон продължи да бъде васал в емирството Ани под господството на Селджук.

През 11 век селджукската династия от огузки тюркски произход се появява от Централна Азия, пресичайки река Араз и постигайки значителен напредък в териториите на Гилан и след това на Аран.До 1048 г., в сътрудничество с азербайджанските феодали, те успешно побеждават християнската коалиция на византийските и южнокавказките държави.Тогрул Бег, владетелят на Селджук, затвърди господството си в Азербайджан и Аран до 1054 г., като местните лидери като владетеля на Равадид Вахсудан в Тебриз и по-късно Абуласвар Шавур в Ганджа приемат суверенитета му.След смъртта на Тогрул Бег, неговите наследници, Алп Арслан и неговият везир Низам ул-Мулк, продължават да утвърждават селджукската власт.Техните искания от местните владетели включват значителни данъци, както се вижда от взаимодействието им с Фазл Мохамед II от Шададидите.Въпреки че планираната кампания срещу аланите беше прекратена поради зимни условия, до 1075 г. Алп Арслан напълно анексира териториите на Шададид.Шададидите поддържат номинално присъствие като васали в Ани и Тбилиси до 1175 г.В началото на 12-ти век грузинските сили, водени от крал Давид IV и неговия генерал Деметрий I, извършват значителни нахлувания в Ширван, превземат стратегически места и оказват влияние върху регионалния баланс на силите.Въпреки това, след смъртта на цар Давид през 1125 г., влиянието на Грузия отстъпва.Към средата на 12-ти век Ширваншаховете, под управлението на Манучехр III, преустановяват своите плащания на притоци, което води до конфликти със селджуките.Въпреки това, след сблъсъци, те успяха да запазят известна степен на автономия, както се отразява в отсъствието на името на султана върху по-късните монети, което сигнализира за отслабване на селджукското влияние.През 1160 г., след смъртта на Манучехр III, в Ширван започва борба за власт, като Тамар от Грузия се опитва да наложи влияние чрез синовете си, въпреки че това в крайна сметка е неуспешно.Динамиката на властта в региона продължава да се развива, като Ширваншаховете отстояват повече независимост, докато властта на Селджук отслабва.През целия селджукски период в Азербайджан се наблюдават значителни културни и архитектурни развития, със забележителен принос към персийската литература и отличителния селджукски архитектурен стил.Фигури като Низами Ганджави и архитекти като Аджами Абубакр оглу Нахчивани изиграха решаваща роля в културния разцвет на региона, оставяйки трайно наследство както в литературата, така и в архитектурата, очевидно в забележителностите и литературния принос от периода.

Титлата "Атабег" произлиза от тюркските думи "ата" (баща) и "бей" (господар или водач), означаващи роля на управител, където притежателят действа като настойник и наставник на млад престолонаследник, докато управлява провинция или регион .Тази титла е особено важна по време на периода на Селджукската империя , особено между 1160 и 1181 г., когато атабегите понякога са наричани „Великите атабаки“ на султана на иракските селджуки, упражнявайки значително влияние върху самите султани.Шамс ад-Дин Елдигуз (1136-1175)Шамс ад-Дин Елдигуз, кипчакски роб, получава провинция Селджук Аран от султан Гият ад-Дин Масуд през 1137 г. като iqta (вид феодално владение).Той избира Барда за своя резиденция, като постепенно спечелва предаността на местните емири и разширява влиянието си, за да стане де факто владетел на това, което сега е съвременен Азербайджан до 1146 г. Бракът му с Мумине Хатун и последвалото му участие в споровете за династията Селджук укрепи позицията си.Елдигуз е провъзгласен за велик атабег на Арсланшах през 1161 г. и той поддържа тази позиция като защитник и значителен посредник на властта в Султаната, контролирайки различни местни владетели като васали.Неговите военни кампании включват защита срещу грузински набези и поддържане на съюзи, особено с Ахмадилите, до смъртта му в Нахичеван през 1175 г.Мохамед Джахан Пахлаван (1175-1186)След смъртта на Елдигуз, синът му Мохамед Джахан Пахлаван прехвърля столицата от Нахичеван в Хамадан в западен Иран и разширява управлението си, назначавайки брат си Кизил Арслан Осман за владетел на Аран.Той успя да поддържа мир със съседните региони, включително грузинците, и установи приятелски връзки с Khwarazm Shah Tekish.Управлението му е белязано от стабилност и ограничена външна агресия, значително постижение в период, характеризиращ се с чести династични и териториални спорове.Кизил Арслан (1186-1191)След смъртта на Мохамед Джахан Пахлаван неговият брат Кизил Арслан се изкачи на власт.Неговият мандат видя продължителни борби срещу отслабващата централна власт на селджукските султани.Неговата настойчива експанзия включва успешно нахлуване в Ширван през 1191 г. и свалянето на Тогрул III, последния владетел на Селджук.Въпреки това управлението му е краткотрайно, тъй като той е убит от вдовицата на брат си, Инах Хатун, през септември 1191 г.Културни приносиЕпохата на атабегите в Азербайджан е белязана от значителни архитектурни и литературни постижения.Известни архитекти като Аджами Абубакр оглу Нахчивани допринесоха за архитектурното наследство на региона, проектирайки ключови структури като мавзолея Юсиф ибн Кусейир и мавзолея Момине Хатун.Тези паметници, признати със своя сложен дизайн и културно значение, подчертават артистичния и архитектурен напредък през този период.В литературата поети като Низами Ганджави и Махсати Ганджави играят централна роля.Произведенията на Низами, включително прочутата „Хамса“, изиграха инструмент за оформянето на персийската литература, като често прославяха покровителството на владетелите Атабеги, Селджук и Ширваншах.Махсати Ганджави, известна със своя рубаят, прославяше радостите от живота и любовта, допринасяйки богато за културния гоблен на времето.

Монголските нашествия в Азербайджан , които се случиха през 13-ти и 14-ти век, оказаха дълбоко въздействие върху региона, което доведе до значителни промени в неговия политически пейзаж и интегрирането на Азербайджан в държавата Хулагу.Тази поредица от нашествия може да бъде разделена на няколко ключови фази, всяка белязана от интензивни военни кампании и последващи социално-политически трансформации.Първо нашествие (1220–1223)Първата вълна на монголското нашествие започва през 1220 г., след поражението на Хорезмшахите, като монголите под командването на генералите Джебе и Субутай водят експедиционна сила от 20 000 души в Иран и след това в Азербайджан.Големи градове като Занджан, Казвин, Марага, Ардебил, Байлаган, Барда и Ганджа бяха изправени пред обширни разрушения.Този период се характеризира с политически безредици в държавата на атабегите на Азербайджан, които монголите използват, за да установят контрол бързо.Първоначалният престой на монголите в степта Муган през зимата и тяхната безмилостна военна стратегия доведоха до значителни загуби и сътресения сред местното население.Второ нашествие (1230-те)Второто нашествие, водено от Chormagan Noyon през 1230 г. по заповед на Ögedei Khan, е насочено към Jalâl ad-Dîn Khwârazmshâh, който е поел контрола над региона след първоначалното отстъпление на монголите.Монголската армия, която сега наброява 30 000 души, лесно надвива силите на Джалал ад-Дин, което води до по-нататъшно консолидиране на монголската власт в северен Иран и териториите на Азербайджан.Градове като Марага, Ардабил и Табриз бяха превзети, като Табриз по-късно предотврати пълното унищожение, като се съгласи да плати значителна данък.Трето нашествие (1250-те)Третото голямо нашествие е оглавено от Хулагу Хан, следвайки директивата на неговия брат Мунке Хан да завладее Абасидския халифат .След като първоначално беше натоварен със Северен Китай, фокусът на Хулагу се измести към Близкия изток.През 1256 и 1258 г. той не само сваля държавата Низари Исмаили и Абасидския халифат, но също така се провъзгласява за Илхан, създавайки монголска държава, която включва съвременен Иран, Азербайджан и части от Турция и Ирак .Тази епоха е белязана от опити да се поправи опустошението, причинено от предишни монголски нашествия.По-късно развитиеСлед Хулагу монголското влияние продължава с владетели като Газан Хан, който се обявява за владетел на Тебриз през 1295 г. и се опитва да възстанови отношенията с немюсюлманските общности, макар и с променлив успех.Превръщането на Газан в сунитския ислям бележи значителна промяна в религиозния пейзаж на Илханата.Управлението му приключва през 1304 г., наследен от брат му Öljaitü.Смъртта на Абу Саид през 1335 г. без наследник води до раздробяването на Илханата .Регионът видя възхода на местни династии като Джалаиридите и Чобанидите, които контролираха различни части на Азербайджан и околностите му до средата на 14 век.Монголското наследство в Азербайджан се характеризира както с унищожаване, така и с установяване на нови административни рамки, които повлияха на развитието на региона през следващите векове.

През 1380-те години Тимур, известен също като Тамерлан , разшири огромната си евразийска империя в Азербайджан, интегрирайки я като част от своето обширно владение.Този период бележи значителна военна и политическа активност, като местните владетели като Ибрахим I от Ширван стават васали на Тимур.Ибрахим I по-специално помага на Тимур във военните му кампании срещу Тохтамиш от Златната орда , като допълнително преплита съдбата на Азербайджан със завоеванията на Тимуридите.Епохата също се характеризира със значителни социални вълнения и религиозни борби, подхранвани от появата и разпространението на различни религиозни движения като хуруфизма и Ордена на Бекташите.Тези движения често водят до сектантски конфликт, засягащ дълбоко обществената тъкан на Азербайджан.След смъртта на Тимур през 1405 г. империята му е наследена от сина му Шах Рукх, който управлява до 1447 г. Управлението на Шах Рух показва до известна степен стабилизиране на владенията на Тимуридите, но след смъртта му регионът става свидетел на възхода на две съперничещи си тюркски династии на запад от бившите територии на Тимуридите.Qara Qoyunlu, базирана около езерото Van, и Aq Qoyunlu, центрирана около Diyarbakır, се очертават като значителни сили в региона.Тези династии, всяка със свои собствени територии и амбиции, белязаха фрагментацията на властта в района и поставиха почвата за бъдещи конфликти и прегрупиране в Азербайджан и околните региони.

Aq Qoyunlu, известни още като Белите овце туркомани, са сунитска туркоманска племенна конфедерация, която се издига до известност в края на 14-ти и началото на 15-ти век.Те са били културно персиански и са управлявали обширна територия, включваща части от днешна Източна Турция , Армения , Азербайджан, Иран , Ирак и дори са разширили влиянието си до Оман до края на 15 век.Тяхната империя достига своя зенит под ръководството на Узун Хасан, който успява да разшири значително техните територии и да утвърди Ак Коюнлу като страхотна регионална сила.Предистория и издигане на властОснован в района на Диарбекир от Кара Юлук Осман Бег, Aq Qoyunlu първоначално е бил част от областта Bayburt южно от Понтийските планини и е засвидетелстван за първи път през 1340-те години.Първоначално те са служили като васали при Илхан Газан и са спечелили известност в региона чрез военни кампании, включително неуспешни обсади като тази на Трапезунд.Разширяване и конфликтДо 1402 г. Тимур предоставя на Ак Коюнлу целия Диарбекир, но едва под ръководството на Узун Хасан те наистина започват да разширяват територията си.Военната мощ на Узун Хасан е демонстрирана в поражението му над туркоманите Черната овца (Qara Qoyunlu) през 1467 г., което е повратна точка, която позволява на Aq Qoyunlu да доминира над голяма част от Иран и околните региони.Дипломатически усилия и конфликтиУправлението на Узун Хасан е белязано не само от военни завоевания, но и от значителни дипломатически усилия, включително съюзи и конфликти с големи сили като Османската империя и Караманидите.Въпреки че получава обещания за военна помощ от Венеция срещу османците, подкрепата никога не се материализира, което води до поражението му в битката при Отлукбели през 1473 г.Управление и културен разцветПри Узун Хасан Ак Коюнлу не само се разширява териториално, но и преживява културен ренесанс.Узун Хасан възприема иранските обичаи за администрация, поддържайки бюрократичната структура, установена от предишни династии, и насърчава дворцова култура, която отразява тази на иранското царство.През този период се наблюдава спонсориране на изкуства, литература и архитектура, които значително допринасят за културния пейзаж на региона.Упадък и наследствоСмъртта на Узун Хасан през 1478 г. доведе до поредица от по-малко ефективни владетели, което в крайна сметка завърши с вътрешни борби и отслабването на държавата Ак Коюнлу.Този вътрешен смут позволи възхода на Сафавидите , които се възползваха от упадъка на Aq Qoyunlu.До 1503 г. лидерът на Сефевидите Исмаил I решително победи Ак Коюнлу, отбелязвайки края на тяхното управление и началото на господството на Сефевидите в региона.Наследството на Aq Qoyunlu е забележително с ролята им в оформянето на политическата и културна динамика на Близкия изток през 15 век.Техният модел на управление, смесващ номадските туркменски традиции със заседналите персийски административни практики, постави началото на бъдещи империи в региона, включително Сефевидите, които ще черпят от примера на Ак Коюнлу, за да създадат своя собствена трайна империя.

Кара Коюнлу или Кара Коюнлу са туркменска монархия, управлявала територии, включващи днешен Азербайджан, части от Кавказ и отвъд него от около 1375 до 1468 г. Първоначално васали на Джалаиридския султанат в Багдад и Тебриз, те се издигат до известност и независимост под ръководството на Кара Юсуф, който превзема Табриз и слага край на управлението на Джалаиридите.Издигнете се до власттаКара Юсуф избягал в Османската империя за безопасност по време на нападенията на Тимур , но се върнал след смъртта на Тимур през 1405 г. След това той си върнал територии, като побеждавал наследниците на Тимур в битки като значимата битка при Нахичеван през 1406 г. и Сардруд през 1408 г., където си осигурил решителна победа и уби Миран Шах, син на Тимур.Консолидация и конфликтиПри Кара Юсуф и неговите наследници, Кара Коюнлу консолидира властта в Азербайджан и разширява влиянието си в Ирак , Фарс и Керман.Тяхното управление се характеризира с политически маневри и военни ангажименти за поддържане и разширяване на територията им.Джахан Шах, който идва на власт през 1436 г., значително разширява територията и влиянието на Кара Коюнлу.Той успешно преговаря и води войни, позиционирайки Кара Коюнлу като доминираща сила в региона, дори устоявайки на натиска и заплахите от съседни държави и съперничещи си династии като Ак Коюнлу.Упадък и падениеСмъртта на Джахан Шах през 1467 г. по време на битка срещу Узун Хасан от Ак Коюнлу бележи началото на упадъка на Кара Коюнлу.Империята се бореше да запази своята съгласуваност и територии сред вътрешни борби и външен натиск, което в крайна сметка доведе до нейното разпадане.управлениеСтруктурата на управление на Qara Qoyunlu е силно повлияна от техните предшественици, Jalayirids и Ilkhanids .Те поддържат йерархична административна система, при която провинциите се управляват от военни управители или бейове, често предавани от баща на син.Централното правителство включва длъжностни лица, известни като darugha, които управляват финансовите и административните дела и притежават значителна политическа власт.Използвани са титли като султан, хан и падишах, отразяващи техния суверенитет и управление.Управлението на Кара Коюнлу представлява бурен, но влиятелен период в историята на Азербайджан и по-широкия регион, белязан от военни завоевания, династични борби и значително културно и административно развитие.

Орденът на Сафавидите, първоначално суфийска религиозна група, формирана от Сафи-ад-дин Ардабили през 1330-те години в Иран, еволюира значително с течение на времето.До края на 15-ти век орденът се е превърнал в дванадесетия шиитски ислям, което бележи дълбока трансформация в неговата идеологическа и политическа траектория.Тази промяна постави основата за възхода на власт на династията на Сефевидите и нейното дълбоко влияние върху религиозния и политически пейзаж на Иран и околните региони.Формиране и религиозна промянаОснован от Сафи-ад-дин Ардабили, орденът на Сафавидите първоначално следва суфийския ислям.Трансформацията в шиитски орден към края на 15 век е ключова.Сафавидите твърдяха, че произхождат от Али и Фатима, дъщеря наМохамед , което им помогна да установят религиозна легитимност и привлекателност сред своите последователи.Това твърдение резонира дълбоко с Qizilbash, войнствена група от последователи, които бяха ключови във военните и политическите стратегии на Safavid.Разширяване и консолидацияПод ръководството на Исмаил I, който става шах през 1501 г., Сафавидите преминават от религиозен орден в управляваща династия.Исмаил I използва усърдието на Кизилбаш, за да завладее Азербайджан, Армения и Дагестан между 1500 и 1502 г., като значително разширява владението на Сефевидите.Първите години на управлението на Сефевидите бяха белязани от агресивни военни кампании, насочени също към региони като Кавказ, Анатолия, Месопотамия, Централна Азия и части от Южна Азия.Религиозно налагане и феодална теокрацияИсмаил I и неговият приемник Тахмасп I налагат шиитския ислям на предимно сунитското население на своите територии, особено грубо в области като Ширван.Това налагане често водеше до значителни раздори и съпротива сред местното население, но в крайна сметка положи основите на Иран с шиитско мнозинство.Държавата на Сефевидите се превърна във феодална теокрация, като шахът беше едновременно божествен и политически лидер, подкрепян от вождовете на Кизилбаш, служещи като провинциални администратори.Конфликт с османцитеСефевидската империя често е била в конфликт със сунитската Османска империя, което отразява дълбокото сектантско разделение между двете сили.Този конфликт беше не само териториален, но и религиозен, оказвайки влияние върху политическите позиции и военните стратегии на региона.Културни и социални промени при Абас ВеликиУправлението на Абас Велики (1587–1630) често се разглежда като зенит на силата на Сефевидите.Абас осъществи значителни военни и административни реформи, ограничавайки властта на Кизилбаш чрез насърчаване на гуламите - покръстени кавказци, които бяха дълбоко лоялни към шаха и служеха на различни длъжности в империята.Тази политика помогна за консолидирането на централната власт и по-тясното интегриране на различните региони на империята в административната част на държавата на Сефевидите.Наследство в АзербайджанВъздействието на Сафавидите в Азербайджан беше дълбоко, установявайки трайно шиитско присъствие, което продължава да влияе върху религиозната демография в региона.Азербайджан остава една от страните със значително шиитско мюсюлманско население, наследство от покръстването му от началото на 16-ти век под управлението на Сефевидите.Като цяло Сафавидите се трансформират от суфийски орден в основна политическа сила, установявайки шиитския ислям като определящ елемент на иранската идентичност и прекроявайки културния и религиозен пейзаж на региона.Тяхното наследство е очевидно в продължаващите религиозни и културни практики в Иран и региони като Азербайджан.

След убийството на Надер Шах през 1747 г. династията на Афшаридите се разпада, което води до появата на различни тюркски ханства в региона, всяко с различно ниво на автономия.Този период бележи фрагментация на властта, която поставя началото на възхода на Ага Мохамед Хан Каджар, който има за цел да възстанови териториите, които някога са принадлежали на империите на Сефевидите и Афшаридите.Усилия за възстановяване от Agha Mohammad Khan QajarАга Мохамед Хан Каджар, след като консолидира властта си в Техеран през 1795 г., събра значителна сила и се насочи към повторно завладяване на бивши ирански територии в Кавказ, които бяха паднали под влиянието на Османската империя и Руската империя .Този регион включва няколко важни ханства като Карабах, Ганджа, Ширван и Кристиян Гурджистан (Грузия), всички номинално под персийски суверенитет, но често участващи в междуособици.Военни кампании и завоеванияВъв военните си кампании Ага Мохамад Хан първоначално постигна успех, завладявайки територии, включващи Ширван, Ериван, Нахичеван и други.Неговата значителна победа идва през 1795 г. с разграбването на Тифлис, което бележи краткото повторно интегриране на Грузия под контрола на Иран .Усилията му кулминират в коронясването му за шах през 1796 г., символично обвързвайки себе си с наследството на Надер Шах.Грузинската кампания и нейните последициИсканията на Ага Мохамед Хан към грузинския цар Ираклий II да се откаже от договора от Георгиевск с Русия и да приеме отново персийския суверенитет са пример за по-широката геополитическа борба в региона.Въпреки липсата на руска подкрепа, Ираклий II се съпротивлява, което води до нахлуването на Ага Мохамед Хан и последвалото брутално разграбване на Тифлис.Убийство и наследствоАга Мохамед Хан е убит през 1797 г., спирайки по-нататъшните кампании и оставяйки региона нестабилен.Смъртта му е бързо последвана от руската анексия на Грузия през 1801 г., докато Русия продължава експанзията си в Кавказ.Руската експанзия и краят на персийското влияниеВ началото на 19 век се наблюдава официалното отстъпване на много кавказки територии от Иран на Русия чрез договорите от Гулистан (1813) и Туркменчай (1828), след поредица от руско-персийски войни.Тези договори не само белязаха края на значителните персийски териториални претенции в Кавказ, но също така промениха регионалната динамика, прекъсвайки дългогодишните културни и политически връзки между Иран и кавказките региони.

Руско-персийските войни (1804-1813 и 1826-1828) са ключови за промяната на политическите граници на Кавказ.Договорът от Гюлистан (1813 г.) и Договорът от Туркменчай (1828 г.) доведоха до значителни териториални загуби за Иран.Тези договори отстъпват Дагестан, Грузия и голяма част от сегашния Азербайджан на Руската империя .Договорите също установяват съвременните граници между Азербайджан и Иран и значително намаляват иранското влияние в Кавказ.Руското анексиране трансформира управлението на региона.Традиционните ханства като Баку и Ганджа са или премахнати, или поставени под руски патронаж.Руската администрация реорганизира тези територии в нови провинции, които по-късно формират по-голямата част от днешен Азербайджан.Тази реорганизация включва създаването на нови административни области, като Елисаветпол (сега Ганджа) и област Шамахи.Преходът от иранско към руско управление също предизвика значителни културни и социални промени.Въпреки налагането на руски закони и административни системи, иранското културно влияние остава силно сред мюсюлманските интелектуални кръгове в градове като Баку, Ганджа и Тбилиси през целия 19 век.През този период азербайджанската национална идентичност започва да се слива, повлияна както от персийското минало на региона, така и от новата руска политическа рамка.Откриването на петрол в Баку в края на 19 век превърна Азербайджан в основна индустриална и икономическа зона в Руската империя.Петролният бум привлече чуждестранни инвестиции и доведе до бързо икономическо развитие.Въпреки това, това също така създаде големи различия между предимно европейските капиталисти и местната мюсюлманска работна сила.През този период се наблюдава значително развитие на инфраструктурата, включително създаването на железопътни и телекомуникационни линии, които допълнително интегрират Азербайджан в руската икономическа сфера.

Арменско-азербайджанската война от 1918–1920 г. е значителен конфликт, възникнал в бурния период след Първата световна война и в по-широкия контекст на Руската гражданска война и разпадането на Османската империя .Този конфликт възникна между новосъздадената Азербайджанска демократична република и Република Армения , подхранван от сложни исторически оплаквания и конкурентни националистически амбиции за територии със смесено население.Войната беше основно съсредоточена около областите, които сега са съвременна Армения и Азербайджан, по-специално над региони като губернаторството Ериван и Карабах, за които и двете страни претендираха въз основа на исторически и етнически причини.Вакуумът във властта, оставен от разпадането на Руската империя, позволи на националистическите движения в Армения и Азербайджан да формират съответните си републики, всяка с териториални претенции, които се припокриват значително.Конфликтът беше белязан от интензивни и брутални битки, като арменските и азербайджанските сили извършиха актове на насилие и жестокости, включително кланета и етническо прочистване.Забележителните трагични събития през този период включват кланетата през март и септември и клането в Шуша, всяко от които допринася за значително страдание на цивилни и променя демографския състав на региона.Конфликтът в крайна сметка прекратява с настъплението на съветската Червена армия в Кавказ.Съветизацията на Армения и Азербайджан през 1920 г. ефективно слага край на военните действия, като налага нова политическа рамка в региона.Съветските власти преначертаха границите, често без да обръщат внимание на традиционните етнически селища, което посява семената за бъдещи конфликти.

Азербайджанската демократична република (АДР), създадена на 28 май 1918 г. в Тифлис, е първата светска демократична република в тюркския и мюсюлманския свят.Основан е след разпадането на Закавказката демократична федеративна република.ADR съществува до 28 април 1920 г., когато е превзета от съветските сили.ADR граничеше с Русия на север, Грузия на северозапад, Армения на запад и Иран на юг, обхващайки население от около 3 милиона души.Ганджа служи като негова временна столица поради болшевишкия контрол над Баку.Трябва да се отбележи, че терминът "Азербайджан" е избран за републиката от партията Мусават по политически причини, име, което преди това се свързваше само със съседния регион в съвременен северозападен Иран.Управленската структура на ADR включва парламент като върховен държавен орган, избран чрез всеобщо, свободно и пропорционално представителство.Министерският съвет се отчиташе пред този парламент.За първи министър-председател е назначен Фатали хан Хойски.Парламентът беше разнообразен, включително представители на партията Мусават, Ахрар, Итихад и мюсюлманските социалдемократи, както и представители на малцинствата от арменската, руската, полската, немската и еврейската общност.Значимите постижения на ADR включват разширяване на избирателните права за жените, което я прави една от първите страни и първата мюсюлманска нация, която предоставя на жените равни политически права с мъжете.Освен това създаването на Държавния университет в Баку бележи създаването на първия университет от модерен тип в Азербайджан, което допринася за образователния напредък в региона.

След като правителството на Азербайджан капитулира пред болшевишките сили, Азербайджанската ССР е създадена на 28 април 1920 г. Въпреки номиналната си независимост, републиката е силно контролирана от Москва и през март е интегрирана в Закавказката социалистическа федеративна съветска република (TSFSR) заедно с Армения и Грузия 1922 г. Тази федерация по-късно става една от първоначалните четири републики на Съветския съюз през декември 1922 г. TSFSR се разпада през 1936 г., преобразувайки своите региони в отделни съветски републики.През 30-те години на миналия век сталинските чистки оказват значително влияние върху Азербайджан, което води до смъртта на хиляди, включително забележителни фигури като Хюсейн Джавид и Микаил Мушфиг.По време на Втората световна война Азербайджан беше от решаващо значение за Съветския съюз заради значителния си добив на нефт и газ, допринасяйки значително за военните усилия.В следвоенния период, особено през 50-те години, Азербайджан преживя бърза урбанизация и индустриализация.Въпреки това през 60-те години на миналия век петролната индустрия на Азербайджан започва да запада поради промените в съветското производство на петрол и изчерпването на земните ресурси, което води до икономически предизвикателства.Етническото напрежение, особено между арменци и азербайджанци, ескалира, но първоначално е потиснато.През 1969 г. Хейдар Алиев е назначен за първи секретар на Комунистическата партия на Азербайджан, като временно подобрява икономическата ситуация чрез диверсификация в индустрии като памука.Алиев се изкачи до Политбюро в Москва през 1982 г., най-високата позиция, постигната от азер в Съветския съюз.Пенсионира се през 1987 г. в началото на перестройката на Михаил Горбачов.В края на 80-те години на миналия век се наблюдават нарастващи вълнения в Кавказ, особено по отношение на автономната област Нагорни Карабах, което води до тежки етнически конфликти и погроми.Въпреки опитите на Москва да контролира ситуацията, вълненията продължават, достигайки кулминацията си в появата на Народния фронт на Азербайджан и ожесточени конфронтации в Баку.Азербайджан обявява своята независимост от СССР на 30 август 1991 г., присъединявайки се към Общността на независимите държави.До края на годината започва Първата война в Нагорни Карабах, която води до създаването на самопровъзгласилата се Република Арцах, отбелязвайки продължителен период на конфликт и политическа нестабилност в региона.

Конфликтът в Нагорни Карабах беше продължителен етнически и териториален спор между Армения и Азербайджан за района на Нагорни Карабах, населен предимно с етнически арменци, и прилежащите райони, населени предимно с азербайджанци до тяхното експулсиране през 1990 г.Международно признат като част от Азербайджан, Нагорни Карабах беше заявен и частично контролиран от самопровъзгласилата се Република Арцах.По време на съветската епоха арменските жители на автономната област Нагорни Карабах бяха изправени пред дискриминация, включително усилията на съветските азербайджански власти да потискат арменската култура и да насърчават преселването на азербайджанци, въпреки че арменците поддържаха мнозинство.През 1988 г. референдумът в Нагорни Карабах подкрепи прехвърлянето на региона към Съветска Армения, в съответствие със съветските закони за самоопределение.Този ход доведе до антиарменски погроми в Азербайджан, ескалиращи до взаимно етническо насилие.След разпадането на Съветския съюз конфликтът се засили до пълномащабна война в началото на 90-те години.Тази война завърши с победа за Арцах и Армения, което доведе до окупацията на околните азербайджански територии и значително разселване на населението, включително експулсирането на етнически арменци от Азербайджан и азербайджанци от Армения и контролираните от арменците райони.В отговор Съветът за сигурност на ООН през 1993 г. прие резолюции, потвърждаващи териториалната цялост на Азербайджан и изискващи изтеглянето на арменските сили от азербайджанските земи.Прекратяването на огъня през 1994 г. донесе относителна стабилност, въпреки че напрежението тлее.Подновеният конфликт през април 2016 г., известен като Четиридневната война, доведе до множество жертви, но незначителни териториални промени.Ситуацията значително се влоши с Втората война в Нагорни Карабах в края на 2020 г., което доведе до значителни печалби на Азербайджан съгласно споразумението за прекратяване на огъня от 10 ноември 2020 г., включително възстановяването на териториите около Нагорни Карабах и част от самия регион.Продължаващите нарушения на примирието белязаха периода след 2020 г.През декември 2022 г. Азербайджан започна блокада на Арцах, а през септември 2023 г. започна решителна военна офанзива, която доведе до капитулацията на властите в Арцах.След тези събития повечето етнически арменци избягаха от региона и Арцах беше официално разпуснат на 1 януари 2024 г., слагайки край на фактическата си независимост и възстановявайки азербайджанския контрол над територията.

През 1991 г. Аяз Муталибов, тогавашен президент на Азербайджанската ССР, заедно с грузинския президент Звиад Гамсахурдия, подкрепят съветския опит за държавен преврат.Муталибов предложи и конституционни поправки, които да позволят преки президентски избори в Азербайджан.Впоследствие той беше избран за президент на 8 септември 1991 г. в избори, които бяха широко критикувани за липса на справедливост и свобода.След избирането му Върховният съвет на Азербайджан обявява независимост на 18 октомври 1991 г., което води до разпускането на Комунистическата партия, въпреки че много от нейните членове, включително Муталибов, запазват позициите си.Тази декларация беше потвърдена от национален референдум през декември 1991 г. и Азербайджан получи международно признание малко след това, като Съединените щати го признаха на 25 декември.Продължаващият конфликт в Нагорни Карабах се засили в началото на 1992 г., когато арменското ръководство на Карабах обяви независима република, ескалирайки конфликта в пълномащабна война.Армения, със скритата подкрепа на руската армия, спечели стратегическо предимство.През този период се случиха значителни жестокости, включително клането в Ходжали на 25 февруари 1992 г., където бяха убити азербайджански цивилни, което предизвика критики към правителството за бездействието му.Обратно, азербайджанските сили са отговорни за клането в Марага, включващо арменски цивилни.Под нарастващ натиск, особено от Партията на азербайджанския народен фронт, и изправен пред критики за неспособността си да формира ефективна армия, Муталибов подаде оставка на 6 март 1992 г. Въпреки това, след разследване на клането в Ходжали, което го освободи от отговорност, оставката му беше отменен и той беше възстановен на 14 май. Това възстановяване беше краткотрайно, тъй като Муталибов беше свален на следващия ден, 15 май, от въоръжените сили на Азербайджанския народен фронт, което доведе до бягството му в Москва.След тези събития Националният съвет беше разпуснат и заменен от Народно събрание, съставено от членове на Народния фронт и бивши комунисти.На фона на продължаващите военни неуспехи, когато арменските сили превзеха Лачин, Иса Гамбар беше избран за председател на Народното събрание на 17 май и пое задълженията на президент в очакване на по-нататъшни избори, насрочени за 17 юни 1992 г. Този период беше белязан от бързи политически промени и продължаващ конфликт в региона.

На президентските избори в Азербайджан през 1992 г. бившите комунисти не успяха да представят силен кандидат, което доведе до избирането на Абулфаз Елчибей, лидер на Народния фронт на Азербайджан (PFA) и бивш политически затворник.Елчибей спечели с над 60% от гласовете.Неговото президентство беше белязано от ясна позиция срещу членството на Азербайджан в Общността на независимите държави, натиск за по-тесни връзки с Турция и интерес към подобряване на отношенията с азербайджанското население в Иран.Междувременно Хейдар Алиев, важна политическа фигура и бивш лидер в рамките на съветската система, се изправи пред ограничения в своите президентски амбиции поради възрастово ограничение.Въпреки тези ограничения, той запази значително влияние в Нахичеван, азербайджански ексклав, който беше под арменска блокада.В отговор на продължаващия конфликт с Армения за Нагорни Карабах, Азербайджан прекъсна повечето сухопътни връзки на Армения, като спря железопътния трафик, подчертавайки икономическата взаимозависимост в транскавказкия регион.Президентството на Елчибей бързо се натъкна на сериозни предизвикателства, подобни на тези, пред които беше изправен неговият предшественик Муталибов.Конфликтът в Нагорни Карабах все повече облагодетелства Армения, която успя да завземе около една пета от територията на Азербайджан и да измести над един милион души в Азербайджан.Влошаващата се ситуация доведе до военен бунт през юни 1993 г., оглавен от Сурат Хюсейнов в Ганджа.Тъй като PFA се бореше поради военни неуспехи, колеблива икономика и нарастваща опозиция - включително от групи, свързани с Алиев - позицията на Елчибей значително отслабна.В столицата Баку Хейдар Алиев се възползва от възможността да вземе властта.След като консолидира позицията си, референдумът през август потвърди лидерството на Алиев, като на практика отстрани Елчибей от президентския пост.Това бележи ключова промяна в азербайджанската политика, тъй като възходът на Алиев представлява както продължение, така и промяна на политическия пейзаж, насочвайки страната през бурни времена, белязани от конфликти и промени.

Илхам Алиев, синът на Хейдар Алиев, наследи баща си като президент на Азербайджан на избори през 2003 г., белязани от насилие и критикувани от международни наблюдатели за изборни злоупотреби.Опозицията срещу администрацията на Алиев е упорита, като критиците призовават за по-демократична структура на управление.Въпреки тези противоречия Алиев беше преизбран през 2008 г. с 87% от гласовете на избори, бойкотирани от основните опозиционни партии.През 2009 г. конституционен референдум ефективно премахна ограниченията на президентския мандат и наложи ограничения върху свободата на печата.Парламентарните избори през 2010 г. допълнително консолидираха контрола на Алиев, което доведе до Народно събрание без представители на основните опозиционни партии, Азербайджанския народен фронт и Мусават.Това доведе до това Азербайджан да бъде характеризиран като авторитарен от The Economist в неговия индекс за демокрация за 2010 г.През 2011 г. Азербайджан беше изправен пред значителни вътрешни вълнения, тъй като избухнаха демонстрации с искане за демократични реформи.Правителството отговори с тежки мерки за сигурност, като арестува над 400 души, участващи в протестите, започнали през март.Въпреки полицейското потискане, опозиционни лидери като Иса Гамбар от Мусават обещаха да продължат демонстрациите си.На фона на тези вътрешни предизвикателства Азербайджан беше избран за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН на 24 октомври 2011 г. Продължаващият конфликт с Армения за Нагорни Карабах пламна отново със значителни сблъсъци през април 2016 г. Илхам Алиев допълнително удължи своя президентски мандат през април 2018 г., осигурявайки си четвърти пореден мандат на избори, бойкотирани от опозицията, която ги определи като фалшиви.