Алмохадски халифат

Движението на Алмохадите произхожда от Ибн Тумарт, член на Масмуда, берберска племенна конфедерация от Атласките планини в Южно Мароко.По това време Мароко, западен Алжир и Испания (ал-Андалус) са били под управлението на Алморавидите, династия Санхаджа Бербер.В началото на живота си Ибн Тумарт отива в Кордоба, Испания, за да продължи обучението си, а след това в Багдад, за да ги задълбочи.В Багдад Ибн Тумарт се присъединява към богословската школа на ал-Ашари и попада под влиянието на учителя ал-Газали.Скоро той разработи своя собствена система, съчетаваща доктрините на различни учители.

Ибн Тумарт прекарва известно време в различни градове на Ифрикиян, проповядвайки и агитирайки, оглавявайки безредици срещу магазини за вино и други прояви на отпуснатост.Неговите лудории и пламенно проповядване накараха омръзналите власти да го местят от град на град.През 1120 г. Ибн Тумарт и неговата малка група последователи се отправили към Мароко, спирайки първо във Фес, където за кратко въвличали в дебат учените Малики от града.Той дори стигна дотам, че да нападне сестрата на алморавидския емир ʿАли ибн Юсуф по улиците на Фес, защото тя се разхождаше разбулена, по маниера на берберските жени.Емирът решил просто да го изгони от града.

След особено вълнуваща проповед, разглеждаща неуспеха му да убеди Алморавидите да се реформират чрез аргументи, Ибн Тумарт „разкрива“ себе си като истинския Махди, божествено напътстван съдия и законодател, и е признат за такъв от публиката.Това на практика беше обявяване на война на държавата на Алморавидите.

Ибн Тумарт изоставя пещерата си през 1122 г. и се качва във Високия Атлас, за да организира движението на Алмохадите сред високопланинските племена Масмуда.Освен собственото си племе, Харгха, Ибн Тумарт осигури привързването на Ганфиса, Гадмива, Хинтата, Хаскура и Хазраджа към каузата на Алмохадите.Около 1124 г. Ибн Тумарт издига рибат на Тинмел, в долината на Нфис във Високия Атлас, непревземаем укрепен комплекс, който ще служи едновременно като духовен център и военен щаб на движението на Алмохадите.През първите осем години въстанието на Алмохадите беше ограничено до партизанска война по върховете и дерета на Високия Атлас.Тяхната основна вреда беше в това, че направиха несигурни (като цяло непроходими) пътищата и планинските проходи на юг от Маракеш – застрашавайки пътя към изключително важния Сиджилмаса, вратата на транссахарската търговия.Неспособни да изпратят достатъчно жива сила през тесните проходи, за да прогонят бунтовниците на Алмохадите от техните лесноотбраними планински опорни пунктове, властите на Алморавидите се примириха да създадат крепости, за да ги ограничат там (най-известната крепостта Тасгимут, която защитаваше подхода към Агмат, който беше завладян от Алмохади през 1132 г.), докато изследва алтернативни маршрути през по-източните проходи.

Алмохадите най-накрая слязоха от планините за първата си значителна атака в низините.Беше катастрофа.Алмохадите пометоха настрана една алморавидска колона, която беше излязла да ги посрещне преди Агмат, и след това преследваха остатъка си по целия път до Маракеш.Те обсаждат Маракеш в продължение на четиридесет дни, докато през април (или май) 1130 г. Алморавидите нахлуват от града и смазват Алмохадите в кървавата битка при ал-Бухайра (наречена на голяма градина източно от града).Алмохадите бяха напълно разбити с огромни загуби.Половината им водач беше убит в битка, а оцелелите едва успяха да се изкатерят обратно в планините.

Ибн Тумарт умира малко след това, през август 1130 г. Смъртта на Ибн Тумарт е пазена в тайна в продължение на три години, период, който хронистите на Алмохадите описват като гхайба или „окултация“.Този период вероятно е дал време на Абд ал-Мумин да осигури позицията си на наследник на политическото ръководство на движението.

Под ръководството на Абд ал-Мумин Алмохадите се спуснаха от планините Атлас, като в крайна сметка унищожиха силата на колебливата династия на Алморавидите до 1147 г. Абд ал-Мумин създаде своята империя, като първо спечели контрола над високите планини Атлас, а след това над Среден Атлас, в района на Риф, в крайна сметка се премества в родината си на север от Тлемсен.През 1145 г., след като Алморавидите загубиха водача на своите каталонски наемници Реветер, Алмохадите ги победиха в открита битка.От тази точка Алмохадите се придвижват на запад към крайбрежната равнина на Атлантическия океан.След като обсадиха Маракеш, те най-накрая го превзеха през 1147 г.

Участието на Алмохадите в Ал-Андалус започва още през 1145 г., когато Али ибн Иса ибн Маймун, алморавидският военноморски командир на Кадис, дезертира към Абд ал-Мумин.През същата година Ибн Каси, владетелят на Силвеш, е един от първите андалуски лидери, които призовават за намеса на Алмохад в Ал-Андалус, за да спрат напредването на християнските кралства, които колебливите Алморавиди не успяха да удържат.През 1147 г. Абд ал-Мумин изпраща военна сила, водена от друг алморавидски дезертьор, Абу Исхак Бараз, който превзема Алхесирас и Тарифа, преди да се придвижи на запад към Ниебла, Бадахос и Алгарве.Алморавидите в Севиля са обсадени през 1147 г., докато градът не е превзет през 1148 г. с местна подкрепа.

По това време голямо въстание, съсредоточено в долината Су, водено от Мохамед ибн 'Абд Аллах ал-Маси, разтърси Алмохадската империя и придоби религиозни измерения, обединявайки различни племена, за да се противопоставят на Алмохадите.След първоначалните неуспехи на Алмохадите, бунтът в крайна сметка е потушен благодарение на лейтенанта на Абд ал-Мумин, Умар ал-Хинтати, който води сила, която убива ал-Маси.Бунтът обложи ресурсите на Алмохадите и доведе до временни обрати в Ал-Андалус, но Алмохадите скоро отново преминаха в офанзива.Отговаряйки на местните призиви на мюсюлмански служители, те поемат контрола над Кордоба през 1149 г., спасявайки града от силите на Алфонсо VII.Останалите Алморавиди в Ал-Андалус, водени от Яхя ибн Гания, дотогава са ограничени до Гранада.През 1150 или 1151 г. Абд ал-Мумин свиква лидерите и знатните лица на Ал-Андалус под негов контрол в Рибат ал-Фатх (Рабат), където ги кара да му се закълнат във вярност, очевидно като политическа демонстрация на властта му.Алморавидите в Гранада бяха победени през 1155 г. и след това се оттеглиха на Балеарските острови, където се задържаха още няколко десетилетия. Алмохадите преместиха столицата на мюсюлманска Иберия от Кордоба в Севиля.

През по-голямата част от 1150-те обаче Абд ал-Мумин концентрира усилията си върху разширяване на изток в Северна Африка.През 1151 г. той достига до Константин, където се изправя срещу коалиция от арабски племена, които маршируват през берберските земи.Вместо да унищожи тези племена, той ги използва за кампаниите си в ал-Андалус и те също така помогнаха да се потуши всяка вътрешна опозиция от семейството на Ибн Тумарт.Абд ал-Мумин повежда силите си да завладеят Тунис през 1159 г., като постепенно установява контрол над Ифрикия, като завладява градовете Махдия (тогава държан от Роджър II от Сицилия), Кайруан и други крайбрежни градове до Триполи ( в съвременна Либия).След това се завръща в Маракеш и заминава за експедиция до Ал-Андалус през 1161 г. Абд ал-Мумин е наредил изграждането на нова цитадела в Гибралтар, където се е установил по време на престоя си в Ал-Андалус.

Алмохадските принцове имаха по-дълга и по-забележителна кариера от Мурабити.Наследниците на Абд ал-Мумин, Абу Якуб Юсуф (Юсуф I, управлявал 1163–1184) и Абу Юсуф Якуб ал-Мансур (Якуб I, управлявал 1184–1199), и двамата са били способни мъже.Първоначално тяхното правителство кара много еврейски и християнски поданици да намерят убежище в разрастващите се християнски държави Португалия , Кастилия и Арагон.В крайна сметка те станаха по-малко фанатични от Мурабитите, а Якуб ал-Мансур беше много завършен човек, който пишеше добър арабски стил и защитаваше философа Авероес.Неговата титла „ал-Мансур“ („Победоносецът“) е спечелена от победата му над Алфонсо VIII от Кастилия в битката при Аларкос (1195 г.).

През 1163 г. халифът Абу Якуб Юсуф прави Алказар своя основна резиденция в региона.Той допълнително разширява и украсява дворцовия комплекс през 1169 г., добавяйки шест нови заграждения към северната, южната и западната страна на съществуващите дворци.Работите са извършени от архитектите Ахмад ибн Басо и Али ал-Гумари.С изключение на стените, почти всички предишни сгради са били разрушени и са построени общо около дванадесет двореца.Сред новите структури беше много голям градински двор, сега известен като Patio del Crucero, който стоеше в старото заграждение на Abbadid.Между 1171 и 1198 г. е построена огромна нова конгрегационна джамия от северната страна на Алказар (по-късно преобразувана в сегашната катедрала на Севиля).Наблизо е построена корабостроителница през 1184 г. и пазар за текстил през 1196 г.

Битката при Faḥṣ al-Jullāb се води в четвъртък, 15 октомври 1165 г. между нахлуващите Алмохади и краля на Мурсия, Ибн Марданиш.Алмохадска армия под командването на сайидите Абу Кафṣ Умар и Абу Саид Утман, братята на халифа Абу Яḳуб Юсуф, предприема офанзива срещу Ибн Марданиш през лятото на 1165 г. Те превземат Андуджар през септември, тормозят Галера, Каравака, База и Сиера де Сегура, след това залови Кулар и Велес при приближаването им към Мурсия.

Абу Якуб Юсуф нахлува в Иберия, завладява Ал-Андалус и опустошава Валенсия и Каталуния.На следващата година той се установява в Севиля.

Юсуф I транспортира двадесет хиляди войници през Гибралтарския проток, с цел да затвърди властта си върху мюсюлманските територии.В рамките на годината той успя да привлече повечето мюсюлмански градове в ред.През 1172 г. той прави първия си набег срещу християнската позиция.Той обсади град Хуете и се провали.Имаше много причини за провала.Поне един очевидец предполага, че Юсуф I ...Не беше особено ангажиран в обсадата;...Когато новината обиколи лагера на Алмохадите, че Алфонсо VIII от Кастилия (сега на осемнадесет години и управляващ от свое име) се приближава, за да вдигне обсадата, Алмохадите се отказаха от позицията си и се оттеглиха.Това беше смущаващо поражение за Юсуф I, макар и не фатално;той скоро щеше да се събере и да поднови войната.Но Huete беше повратна точка за християнските кралства, които сега започнаха да коригират отношението си едно към друго.До 1177 г. и петимата християнски крале са се заклели в договори или са създали брачни съюзи.Политическото единство на Алфонсо Боеца се превърна в единство на целта;и решетката от вярност, изтъкана от християнския враг, ще се окаже почти невъзможна за Алмохадите да проникнат.

Banū Ghāniya са потомци на Алморавидите, които създават княжество на Балеарските острови след падането на държавата на Алморавидите в средата на дванадесети век.През 1184 г. те нахлуват в Северна Африка и се бият срещу Алмохадите в борба, която продължава до 1230-те години и варира от Триполи до Сиджилмаса при амирите ʿAlī (1184-1187) и Yaḥyā b.Гания (1188-1235?).Пристигането на Banū Ghāniya в Северна Африка съвпадна със завладяването на Almohad Ifrīqiya (Тунис) от айюбидския емир Шараф ал-Дин Каракуш.В продължение на няколко години силите на Аюбидите се бият рамо до рамо с Бану Гания и различни арабски племена срещу Алмохадите, докато Ṣalāḥ al-Dīn сключи мир с последните през 1190 г. Упоритата съпротива на Бану Гания и техните съюзници, макар и в крайна сметка неуспешна, постави край на мечтите на Алмохад за империя, обхващаща цяла Северозападна Африка и ги принуждава в крайна сметка да се откажат от властта си върху Ифрикия и Централния Магриб, които преминават под управлението на местните династии Хафсиди и Заяниди през първата половина на тринадесети век.

Обсадата на Сантарем продължила от юни 1184 г. до юли 1184 г. През пролетта на 1184 г. Абу Якуб Юсуф събрал армия, прекосил Гибралтарския пролив и тръгнал към Севиля.Оттам той марширува към Бадахос и се насочва на запад, за да обсади Сантарем, Португалия, който е защитаван от Афонсу I от Португалия .След като чува за нападението на Абу Юсуф, Фердинанд II от Леон насочва войските си към Сантарем, за да подкрепи своя тъст, Афонсо I.Абу Юсуф, вярвайки, че разполага с достатъчно войски, за да поддържа обсадата, изпратил заповед част от армията му да тръгне към Лисабон и да обсади и този град.Заповедите бяха изтълкувани погрешно и армията му, виждайки големи контингенти от мъже, напускащи битката, се обърка и започна да отстъпва.Абу Юсуф, в опит да събере войските си, е ранен от арбалет и умира на 29 юли 1184 г.

Битката при Аларкос е битка между алмохадите, водени от Абу Юсуф Якуб ал-Мансур и крал Алфонсо VIII от Кастилия.Това доведе до поражението на кастилските сили и тяхното последващо отстъпление към Толедо, докато Алмохадите превзеха Трухильо, Монтанчес и Талавера.

Битката при Лас Навас де Толоса е важна повратна точка в Реконкистата и в средновековната история наИспания .Към християнските сили на крал Алфонсо VIII от Кастилия се присъединиха армиите на неговите съперници, Санчо VII от Навара и Петър II от Арагон, в битка срещу мюсюлманските владетели на алмохадите от южната половина на Иберийския полуостров.Халифът Мохамед ал-Насир ръководи армията на Алмохадите, съставена от хора от целия Алмохадски халифат.

Юсуф II умира внезапно в началото на 1224 г. – случайно набоден, докато си играе с домашните си крави.Липсвайки наследници, дворцовите бюрократи, водени от Ибн Джам'и, бързо организираха избора на неговия възрастен пра-чичо Абд ал-Уахид I за нов халиф в Маракеш.Но прибързаността и вероятната неконституционност на процедурата в Маракеш разстроиха неговите чичовци, братята на ал-Насир, в ал-Андалус.Династията на Алмохадите никога не е имала спорно наследство.Въпреки разногласията, те винаги лоялно се бяха наредили зад избрания халиф, така че бунтът не беше случаен въпрос.Но Абдалах скоро беше посетен в Мурсия от сенчестата фигура на Абу Зайд ибн Юджан, бивш висш бюрократ в Маракеш, чието падане беше организирано няколко години по-рано от ал-Джамии и сега излежаваше присъда за изгнание наблизо в Чинчила (Албасете).Ибн Юджан убеждава Абдала да се състезава на изборите, като го уверява във високите си връзки в двореца Маракеш и сред шейховете на Масмуда.След консултация с братята си, Абдала скоро се обяви за новия алмохадски халиф, приемайки халифската титла „ал-Адил“ („Справедливият“ или „Справедливият“) и незабавно превзе Севиля и започна да се подготвя за марш на Маракеш и да се изправи срещу Абд ал-Уахид I. Но Ибн Яйджан вече се беше възползвал от мароканските си връзки.Преди края на лятото Абу Закария, шейхът на племето Хинтата, и Юсуф ибн Али, управител на Тинмал, обявени за ал-Адил, превзеха двореца в Маракеш, свалиха халифа и изгониха ал-Джамии и неговата група .Падналият халиф Абд ал-Уахид I е убит чрез удушаване през септември 1224 г.

Отпътуването на ал-Мамун през 1228 г. бележи края на епохата на Алмохадите в Испания.Ибн Худ и другите местни андалуски силни сили не успяха да спрат нарастващия поток от християнски атаки, започвани почти всяка година от Санчо II от Португалия , Алфонсо IX от Леон, Фердинанд III от Кастилия и Джеймс I от Арагон.Следващите двадесет години видяха огромен напредък в християнската Реконкиста – старите големи андалуски цитадели паднаха в грандиозен удар: Мерида и Бадахос през 1230 г. (към Леон), Майорка през 1230 г. (към Арагон), Беха през 1234 г. (към Португалия), Кордова през 1236 г. (към Кастилия), Валенсия през 1238 г. (към Арагон), Ниебла-Уелва през 1238 г. (към Леон), Силвеш през 1242 г. (към Португалия), Мурсия през 1243 г. (към Кастилия), Хаен през 1246 г. (към Кастилия), Аликанте през 1248 г. (в Кастилия), което завършва с падането на най-големия от андалуските градове, бившата столица на Алмохадите Севиля, в християнски ръце през 1248 г. Фердинанд III от Кастилия влиза в Севиля като завоевател на 22 декември 1248 г.Андалусците бяха безпомощни пред тази атака.Ибн Худ се е опитал да спре настъплението на Леонез в началото, но по-голямата част от андалуската му армия е унищожена в битката при Аланж през 1230 г. Ибн Худ се бори да премести останалите оръжия и хора, за да спаси застрашените или обсадени андалуски цитадели, но с толкова много атаки веднага това беше безнадеждно начинание.След смъртта на Ибн Худ през 1238 г. някои от андалуските градове, в последен опит да се спасят, се предлагат отново на Алмохадите, но без резултат.Алмохадите нямаше да се върнат.

През 1229 г. управителят на Ifriqiyas, Абу Zakariya се завръща в Тунис, след като завладява Константин и Béjaïa същата година и обявява независимост.След отделянето на Хафсидите от Алмохадите при Абу Закария (1228–1249), Абу Закария организира администрацията в Ифрикия (римската провинция Африка в съвременния Магреб; днешен Тунис, Източен Алжир и Западна Либия) и построява град Тунис става икономически и културен център на империята.В същото време много мюсюлмани от Ал-Андалус, бягащи от християнската Реконкиста на Иберия, бяха погълнати.Впоследствие той анексира Триполи през 1234 г., Алжир през 1235 г., река Челиф през 1236 г. и покорява важни племенни конфедерации на берберите от 1235 до 1238 г.Той също така завладява Кралство Тлемсен през юли 1242 г., принуждавайки султана на Тлемсен да стане негови васали.

В своите африкански владения Алмохадите насърчават установяването на християни дори във Фес и след битката при Лас Навас де Толоса те понякога влизат в съюзи с кралете на Кастилия.Те успяха да прогонят гарнизоните, поставени в някои от крайбрежните градове от нормандските крале на Сицилия.Историята на техния упадък се различава от тази на Алморавидите, които те са изместили.Те не бяха нападнати от голямо религиозно движение, а загубиха територии, на части, от бунта на племена и области.Техните най-ефективни врагове бяха Бану Марин (Маринидите), които основаха следващата династия.Последният представител на линията, Идрис II, „ал-Уатик“, беше намален до владението на Маракеш, където беше убит от роб през 1269 г.

Идеологията на Алмохадите, проповядвана от Ибн Тумарт, е описана от Амира Бенисън като „усъвършенствана хибридна форма на исляма, която вплита заедно нишки от науката за хадисите, фикха на Захири и Шафии, социалните действия на Газали (хисба) и духовното обвързване с шиитските представи на имама и махди“.От гледна точка на мюсюлманската юриспруденция, държавата признава школата на мисълта Захири (ظاهري), въпреки че на шафитите също е дадена известна степен на авторитет понякога.Династията на Алмохадите възприема стила на курсивното магребско писмо, известно днес като „Maghrebi thuluth“ като официален стил, използван в ръкописи, монети, документи и архитектура.Писарите и калиграфите от периода на Алмохадите също започнали да осветяват думите и фразите в ръкописите за акцентиране, използвайки златни листа и лапис лазули.По време на династията на Алмохадите самият акт на подвързване на книги придобива голямо значение, със забележителен случай на халифа на Алмохадите Абд ал-Мумин, който довежда занаятчии за празнуване на подвързването на Коран, внесен от Кордоба.Книгите най-често се подвързвали с ярешка кожа и се украсявали с многоъгълни преплитания, гофриране и щамповане.Първоначално Алмохадите избягват производството на луксозен текстил и коприна, но в крайна сметка и те се захващат с това производство.Текстилът на Almohad, подобно на по-ранните примери на Almoravid, често е бил украсен с решетка от кръгли елементи, изпълнени с орнаментални дизайни или арабска епиграфика.Заедно с предшестващия го период на Алморавидите, периодът на Алмохадите се счита за един от най-формиращите етапи на мароканската и мавританската архитектура, установявайки много от формите и мотивите, които са били усъвършенствани през следващите векове.Основните обекти на архитектурата и изкуството на Алмохад включват Фес, Маракеш, Рабат и Севиля.